Shumen
Движения
и личности
защитавали
свободата на
религията и
съвестта
Влиянието
на
развиващите
се в Европа
идеи на
Просвещението
намерили
отзвук и сред
Балканските
народи.
Независимо
от изоставането
в
икономическата
и социална
модернизация
балканските
етнически и
религиозни
общности
участвали
почти синхронно
в
национално-образуващите
процеси в
Европа.
Първите
стъпки в
преоткриването
и
утвърждаванито
на
собствената
идентичност
били в
посоката на
утвърждаване
на
националния
език,
консолидирането
около
самостоятелна
църква и в
по-късен план
създаване на
самостоятелна
държавна
институция.
С
основание се
смята, че
първите
стъпки на българите
за
национална
идентичност
са свързани с
Паисий
Хилендарски
и неговата
“История
славянобългарска”
завършена през
1762 г. - първия
достъпен
разказ за
българската
история. На
първо място
тя се явява
опора на
националното
самочувствие
и
самосъзнание
на
създаващата
се нация; на
второ имала
огромно
значение за
опазването
на българския
език, който
отграничавал
българите от
гърците - затова
и историята е
славянобългарска;
на трето задачата
и е била
да
подчертае христолюбието
на българина,
верността към
религията да
повдигне
националното
чувство. Националното
самосъзнание
нараства и се
развива в
последвалите
след Паисий
движения за
светска
просвета и
църковна
независимост.
Движение
за църковна
независимост
Според
статутът на
християнската
църква в
Османската
империя всички православни
църковни
институции
са обединени
под властта
на
Цариградската
патриаршия.
През XVIII в. в
духа на
националното
възраждане
на гръцкото
общество широко
разпространение
получава
идеята за
възобновяване
на
някогашната
Византия, оформена
като
доктрина под
името “Мегали
идея”.
Архиереите
се
задължават
да бдят за разпространението
на гръцкия
език сред всички
православни
в Османската
империя. Чрез
църквата и
училищата
гръцкия език
се налага все
повече, а
гърчеенето
на българите
става
условие за
техния
социален
просперитет.
През XVIII в. (,когато
постепенно
се заражда
българската
нация и в
българското
общество
проникват
просвещенските
идеи за
реформиране
на
църковните
институции
на
национален
принцип,) се
създават
условия за
разграничаване
от гърцизма.
Пръв
изразител на
тези тенденции
става именно Паисий
Хилендарски
със своята
“История славянобългарска
Неговите
идеи се
подемат от
първите
възрожденски
просветители,
за да
предизвикат
едно широко
народно
движение.
Първите
прояви на
съпротива
срещу
гръцкото
духовенство
са организирани
през 20-те – 30-те
години на XIX само в
някои
градове -
Враца,
Скопие,
Самоков и др.
Началото
на
организираното
църковно-национално
движение
започва с т.
нар “търновски
събития”, а през
40-те и 50-те
години то
добива
общонационален
обхват.
Начело
застава
Неофит
Хилендарски-Бозвели,
който,
подкрепян от
своите съмишленици,
предприема
редица дръзки
атаки срещу
Цариградската
патриаршия.
Ръководен център
станал
Цариград,
където по
това време са
живеели
около 30 000
българи. Факторите,
които
обуславят
имперската
столица са
близостта с
Патриаршията
и турското
правителство,
присъствието
на чуждестранни
дипломатически
представители
и най-вече
наличието на
многолюдна,
заможна и
влиятелна
българска
колония.
Друг изявен
ръководител
на движението
за църковна
независимост,
съмишленик и
продължител
на дейността
на Неофит
Бозвели след
неговата смърт
е Иларион
Макариополски.
Смъртта
на Неофит
Бозвели и някои
временни
неуспехи не
сломяват
решимостта
на българите
да продължат
борбата
срещу гръцкото
духовенство.
Движението
добива още
по-масов и
организиран
характер и
благодарение
на
проявената
настойчивост
се стига до
първия
сериозен
успех, построяване
на църква в
столицата Цариград
- «св.Стефан». По
инициатива
на
българската
община, изразявайки
волята на
народа, на
Великден, 3.IV.1860г.
Иларион
Макариополски
провъзгласява
отделянето
на
българската
църква от
Патриаршията.
“Великденската
акция” била
организирана
по
предварително
разработен
план, когато по
време на
тържествената
великденска
литургия в
българската
църква в
Цариград епископът
не споменава
името на
гръцкия патриарх,
което според църковния
канон
означава
отхвърляне
на властта на
патриарха.Този пример
е последван в
цялата
страна - една
след друга
общините се
отказват от
гръцките
духовници и
признават
единствено
Ил. Макариополски
за свой
църковен
глава.
При
създалата се
обстановка
към края на 60-те
години на XIX
век се
оказва, че
Цариградската
патриаршия
няма реална
власт в
българските
земи. През
1869г. цариградската
представила
нов меморандум
пред Високата
порта и на 28.II.1870г.
султан Абдул
Азис (1861-1876)
издава
ферман, който
позволява
обособяването
на
автокефална
българска
църква със
статут на
Екзархия. С
обособяването
на
независима
екзархия, призната
е не само
църковната
независимост,
но и
съществуването
на български
етнос, на
българска
нация в
империята.
Църковно-национално
движение
допринесло
много за националното
пробуждане
на народа и
се явява
важен фактор
за
общественото
и политическо
развитие. Българинът
попада в
размирието с
психиката на
безправен и
унизен, за да
излезе от
него със
самочувствието
на човек сам
определящ и
контролиращ съдбата
си.
Движение
за
новобългарска
просвета
Просветното
движение,
започнало
през 20-30-те години
с
изграждането
на няколко
основни училища,
след
Кримската
война се
превръща в
общонародно
движение за
културно-духовната
еманципация.
Обединявайки
целия народ
от Дунавска
България,
Тракия и
Македония в
общата
духовна
пробуда,
движението
спомага за
формирането
на
българската
нация.
Чрез
училищата и
просветата,
българското общество
се приобщава
към
постиженията
на модерната
буржоазна
цивилизация.
Просветното
движение
съдейства за
оформяне на
новобългарския
език, за
зараждането
на новата българска
литература и
изкуство. Към
средата на XIX
в. се оформя
новобългарският
книжовен език,
на основата
на
източнобългарския
диалект.
Новобългарският
език става
материална и
духовна база
за развитие
на
възрожденската
култура и за
утвърждаването
на националното
съзнание.
←